Относно представянето на декларацията по чл. 9, ал. 3 от Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН)

Статията е изготвена от Наско Малинов, студент в V курс, спец. „Право“, Юридически факултет, УНСС. Първа награда на проведения студентски конкурс „Правни проблеми при защитата от домашно насилие“.

Увод 

Един от основните проблеми на съвременното общество в глобален смисъл е свързан с домашното насилие. За него като социален феномен няма официална статистика. Напоследък, предвид налегналата световна пандемия от COVID – 19, нарастването на насилието в домашни условия е осезаемо. Националните, а и световните медии, „гръмнаха“ с новината, че жертвите на домашно насилие са се увеличили в пъти след началото на разпространението на вируса.^[1] Съвсем наскоро стартира и обществено обсъждане по проекта за Закона за изменение и допълнение на Закона за защита от домашно насилие, където се предвижда въвеждането на нови мерки за защита от домашно насилие, регламентиране на услугите за пострадалите, създаване на специален орган за борба с домашното насилие и други гаранции за ефикасна превенция и защита, включително и изменения в Наказателния кодекс. Това е чудесно начало, което найпосле да доведе до една съвременна уредба в крак с международните стандарти, тъй като страната ни често става обект на критика от Европейския съюз и други световни организации като ООН. По-важното днес е, че сегашният Закон за зашита от домашно насилие (ЗЗДН)^[2] често е неефективен, което от своя страна не води до постигане на неговата цел – адекватна защита на жертвите на домашно насилие. 

Навярно недобрата законодателна прецизност на закона доведе и до случаи на злоупотреба с права, където ЗЗДН се използва като средство за неутрализиране на неправомерното поведение на искащия защитата, за противодействие на съзнателно провокирана от него конфликтна ситуация или за силово решаване на противоречия.³ На такава злоупотреба често сме свидетели при различни видове производства, като например бракоразводни дела^[3] и особените случаи, когато малолетно лице е настанено по реда на Закона за закрила на детето (ЗЗакрД) при роднини на родител, който е починал и исканата защита е срещу всички членове на семейството на починалия родител (баби, дядовци, лели, чичовци, братовчеди и др. на детето)^[4]. Различни и многобройни са житейските ситуации, но категорично е неприемливо да се използват механизмите за защита, предвидени в ЗЗДН за трупане на юридически дивиденти по други дела.  Понятие за „домашно насилие“

Като понятие „домашното насилие“ е изследвано и регламентирано както от теорията, така и от практиката. Те са обединени около схващането, че то засяга основни човешки права и свободи^[5][6] и всяка държава  следва да създаде такава стратегия, която да стигне до премахване на домашното насилие не само на национален, но и на международен план. Духът на приетия у нас закон и изцяло взаимствания от международното законодателство Закон за защита срещу домашното насилие (ЗЗСДН) от 2005г., който след изменение от 22.12.2009г. е Закон за защита от домашно насилие (ЗЗДН)⁷, е в насока да предотврати  всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опита за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, били са в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.^[7] В закона обаче, все още липсват легални дефиниции на понятията „психическо насилие“, „икономическо насилие“, „фактическо съпружеско съжителство“ и др.

Постановката в новото Тълкувателно решение № 2 от 2019 г. по т.д. № 2 от 2019г. на ОСГК на ВКС

През годините, ЗЗДН предизвика редица дискусии относно прилагането му и последвалата противоречива съдебна практика. Така, в края на 2020г. бе прието ново Тълкувателно решение № 2 от 2019г. по т. д. № 2 от 2019г. на ОСГК на ВКС , което сложи край на въпроса: „Допустима ли е молба по реда на ЗЗДН за съдебна защита срещу нов акт на домашно насилие, следващ по време на издадена в полза на същото пострадало лице заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия ответник/извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл?“^[8] В него обаче, не намериха мястото си другите спорни въпроси, които неколкократно са били поставяни под внимание на широката аудитория в теорията и практиката, един от които е изследван и в настоящия труд. 

Декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и някои проблеми свързани с нея 

ЗЗДН разписва едно особено производство и като такова то се отличава по своя характер от останалите с яркото служебно участие на съда при изясняване на делата от фактическа страна и съдействие на страните, които да могат правилно да упражнят правата си. Производството се образува след подаване на писмена молба. Реквизитите към нея са посочени в чл. 9, ал. 1, т. 1-5 ЗЗДН.^[9]  След постъпване на молбата,¹¹ съдът в внимателно следва да прецени дали тя е депозирана при наличие на активна, съответно пасивна процесуална легитимация / чл.3 и чл.8 от ЗЗДН/ и доколко тя е  допустима. При подадена молба от лицата, посочени в чл. 8, ал. 1, т. 2 и 4 ЗЗДН^[10] сме изправени пред процесуална субституция от вида на процесуалното застъпничество. Това е така, защото правото на иск принадлежи на лице, което не е носител на спорното право. Важно е да се отбележи, че в  производството се призовава и пострадалото лице като съдът го конституира служебно, което е задължителна предпоставка в процесуалното застъпничество (чл. 9, ал. 2 ЗЗДН). 

Въпреки, че с мерките по ЗЗДН се посяга върху конституционно гарантирани права на личността, (което налага преди издаването на ограничителна заповед с предвидените в чл. 5, ал. 1 мерки, актовете на домашно насилие да са безспорно доказани), съобразно чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, към молбата за защита от домашно насилие се прилага и декларация от молителя за извършеното насилие. Чл. 13, ал. 3 ЗЗДН пък казва, че когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация. Съдът в последната хипотеза прави това в закрито заседание, без да призовава страните (чл. 18, ал. 1 ЗЗДН) и в срок от 24 часа издава заповед за незабавна защита с цел да защити лицето, жертва на домашно насилие. Въпросът дали представянето на писмената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, прикрепена към молбата за защита и изхождаща от молителя, вместо да предостави закрила, използването ѝ ще се превърне в оръдие за прокарване на несправедливи и противоправни ограничения на човешките права и до злоупотреба с права, е оставен изцяло на решаващия орган в лицето на съда. 

Основният спор обаче, който е залегнал в практиката, е относно това каква роля играе  декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН – дали касае редовността на молбата по чл. 9 ЗЗДН или се отнася до нейната основателност, респ. до доказателствения материал, също дали съдът може само въз основа на приложената декларация да наложи мерки за защита, при все, че другата страна е довела до знанието на съда, че насилието не е осъществено или е необходимо освен нея винаги да се изискват други доказателства. Все въпроси, които нямат ясен и конкретен отговор и поради тази причина, вероятно, практиката е противоречива.

Някои съдилища директно прекратяват производствата пред себе си щом търсещият защита от домашно насилие не представи декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Това автоматично означава, че те приемат нейното депозиране като елемент от редовността на молбата по чл. 9 ЗЗДН, въпреки че санкция относно непредставянето ѝ липсва. Точно с оглед отсъствието на преклузии в закона по отношение на доказателствата, дава основание да приемем, че няма пречка декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН да се представи и в хода на производството след първото по делото съдебно заседание, макар да има становища и в обратната насока.^[11] 

На практика има и производства, при които съдът дава задължително указание на молителя да представи декларация към молбата си за исканата защита и оставя делото без движение до представянето ѝ. Стига се до там, че ако представянето не бъде направено – съдът прекратява производството само на основание липсата на декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.^[12] Не е последователна практиката и по отношение на това дали, ако декларацията не отразява в цялост описаното в молбата за защита насилие, то същата следва да се оставя без движение.

Определението, с което съдът постановява прекратяване на производството, е от онзи вид, което слага край на делото и поради това подлежи на отделно обжалване^[13] с частна жалба, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, защото прегражда по-нататъшното развитие на делото (чл. 274, ал. 1, т.1 ГПК).^[14] И макар рядко те да бъдат обжалвани от молителите, оскъдната практика отново е нееднозначна. Едни състави решават, че определението за прекратяване на производството, поради липсата на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, е изцяло правилно и законосъобразно^[15], а други – тъкмо обратното.^[16] В цялата тази ситуация е сигурно, че вместо да се стигне до бърза и адекватна защита, която да преустанови осъществено срещу молителя посегателство, процесът се бави излишно, а жертвите от домашно насилие често остават незащитени. 

Практиката на други съдилища обаче, е в разрез с първото становище. Те смятат, че декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН не е елемент от редовността на молбата, поради което съдът не е длъжен да дава указания на молителя за нейното представяне и производство се образува. Съдебните състави посочват още, че декларацията е доказателствено средство в процеса. Затова, както всички доказателства, така и този, по съществото си частен документ, касае основателността на молбата, т.е. дали тя ще бъде уважена или не. Нещо повече, декларацията сама по себе си има предопределена в закона сила и неправилно се приема от някои автори, че това становище не може да бъде подкрепено.^[17][18][19] 

Ако съдът в указанията си за отстраняване на нередовността, посочи на молителя, че следва задължително да представи декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, то би се стигнало до ситуацията, в която съдията ще предопредели изхода на делото, т.к. съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава заповед за защита само на основание приложената декларация. Въпреки това, обаче, съдът не се освобождава от задължението си да укаже правилно доказателствената тежест на молителя, за да може при липса на други доказателства по делото да се приложи разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН²⁰. В теорията има мнения в подкрепа на становището, че разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН следва да се отмени изцяло. Авторите споделят, че твърдението, направено в декларацията, по нищо не се различава от твърдението, направено в молбата за защита и още, че е недопустимо съдът да издава заповед за защита само въз основа на декларацията. Тази практика, посочват в теорията, е изцяло погрешна. ^[20]  

Безспорно, декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН следва да съдържа данни за извършено домашно насилие. Същата се разглежда като част от доказателствената съвкупност, а когато е съпоставена с други доказателства (т.е. на молителя, които доказателства подкрепят изложеното в декларацията или на ответника, които доказателства, опровергават твърдението на молителя^[21]), тя губи своята стойност, т.е. за да може съдът да предостави защита,  посочената декларация следва да се явява единствено основание без да са ангажирани други доказателства. Именно затова, според мен,  практиката правилно сочи, че тя ще има своето значение само, когато домашното насилие е извършено „на четири очи“²³, т.е., касае се за случаи, когато актът на домашно насилие е извършен на място, където други лица не са присъствали, няма видими белези от извършеното физическо насилие, пострадалият се е намирал в невъзможност да се снабди своевременно с медицинско удостоверение, липсвали са и свидетели, които да възприемат последиците от насилието непосредствено след извършването му. Във всички останали случаи, съобразно твърденията в молбата и ако са налице доказателства, които пострадалият сочи и иска да ангажира, (тъй като тежестта за доказване на факта на насилието е негова) само липсата на декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН в никакъв случай не следва да води до отхвърляне на молбата за защита, а още по-малко до нейната недопустимост.

Тук също можем да станем свидетели на силна злоупотреба с права, но във връзка с горното, единодушно се приема, че когато декларацията не може да се ползва от своята доказателствена стойност, молителят следва да проведе пълно и главно доказване.²⁴

Личното ми мнение е в подкрепа на второто становище и възприетата по-нова практика. Когато липсва представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН  това не може да води  до връщане на молбата и даване на задължителното указание на съда за нейното представяне, особено когато по делото има безспорни доказателства за извършено домашно насилие. По този начин, според мен, ще се стигне до забавено правосъдие, защото е ясно, че е необходимо време между издаването на указанията от съда и тяхното изпълнение.Забавеното правосъдие по своята същност представлява отказ от правосъдие.Това е така, защото разглеждането и решаването на делата следва да се извършва в разумен срок, така както е възприето съгласно чл. 13 ГПК. Вътрешноправното средство за защита на страната срещу забавено правосъдие е молбата за определяне на срок при бавност по чл. 255 ГПК, но при особеностите на производството по искане за издаване на заповед за незабавна защита, съдът следва да действа бързо и адекватно, така че да предотврати всякакъв акт на насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН. Това си мнение изразявам и в подкрепа на Определение № 776 на Окръжен съд – гр. Пазарджик: „дори и да се дадат указания от съда да се представи декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН и същите не бъдат изпълнени, това в никакъв случай не е основание молбата да бъде върната, тъй като декларацията не е процесуално условие за разглеждането на молбата“. Както беше споменато и по-горе, същата има характер на доказателство в процеса, а непредставянето ѝ би лишило молителя от възможността да получи защита само въз основа на представянето ѝ, съгласно чл.13, ал.3 ЗЗДН. Търсещият защита може да разполага с други писмени документи или да ангажира гласни доказателства за доказване на главния факт в процеса – извършването на

чужбина по същото време и място, описани от молителя за конкретното деяние в декларацията. Друг пример в обратната посока е, когато жертвата многократно е сезирала правораздавателните органи, които констатират, че по нея има нанесени рани от удар, жертвата е уплашена и всички други доказателства сочат, че има акт на домашно насилие. 

• Решение от 17.11.2014 г. по гр. д. № 4414/2014 г. на СРС; Решение № 260816 от 12.10.2020 г. по гр. д. № 6823/2020 г. на РС – Пловдив
• Решение № 10585 от 08.07.2016 г. по гр. д. № 12166/2016 г. на СРС и др. 

посоченото в молбата насилие и поради това да се откаже от правото си да представи декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН. Заключение 

В заключение, бих искал да отбележа, че насилието е комплексен и сложен проблем. При него от еднакво значение са както навременното идентифициране на проблема и адекватното реагиране от страна на жертвите на насилие, техните близки и институциите, така и намаляването на вредните последици и ресоциализацията на жертвите на насилие. 

В някои свои решения Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е заложил като основно правило защитата от домашно насилие да е естествен ангажимент на държавата. ЕСПЧ подчертава изрично, че държавите следва да предприемат такава политика, която да сведе до минимум домашното насилие. Така например защитата, която дава закона на жертвите на домашно насилие в Турския Закон за закрила на семейството^[22] е още по-широка. В него е залегнала разпоредба, която гласи, че правоприлагащият орган при сигнал провежда разследване по своя собствена инициатива, без да е необходимо жертвата да подава жалба, и дори незабавно изпраща преписката на Главна прокуратура, т.е. достатъчно е да е подаден сигнал, независимо по какъв начин. Турският закон е даден за пример в практиката на ЕСПЧ относно защитата на жертвите от домашно насилие. Неслучайно България е осъдена по няколко дела от този характер и ЕСПЧ винаги подчертава, че всички държави са длъжни да създадат правна рамка, която да предоставя защита срещу актове на насилие между частни лица и която да се ангажира активно в защита на жертвите на домашно насилие, които са в особено уязвимо положение^[23]. Нещо, което България се опита да направи с приемането на ЗЗДН, но то от своя страна отвори широк дискусионен канал и противоречия. 

Днес производството по ЗЗДН потенциално може да доведе до силно ограничаване правата и законните интереси на страните, поради което съдът следва да подхожда изключително внимателно при преценка на твърденията и на събраните доказателства между страните. Внимателно следва да се прецизира дали неприложената декларация всякога ще води до прекратяване на производството поради нередовност на молбата. Считам, че дори и жертвата да не представи безспорни доказателства, включително и без да приложи декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, съдът следва да образува производство. Само едно бързо и навременно действие на съда може да  реши спора по същество и да даде спокойствие на евентуалната жертва на насилие. 

И в допълнение, понеже декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН сама по себе си е абсолютно достатъчна, за да може съдът да издаде заповед за защита (съгласно по-горе анализираните разпоредби), предвидените мерки не следва да се превръщат чрез съдействието на съда в репресивен механизъм, водещ до злоупотреба с дадени от закона права. Освен това, въведените в закона възможности не следва да бъдат използвани самоцелно. В тази връзка практиката относно прилагането на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН трябва да бъде уеднаквена. Според мен, е редно и да се засили отговорността за неизпълнение на съдебната заповед за защита, като повторното нарушаване изрично да се наказва с по – строго наказание. Ефективното разследване и наказание в съответствие с размерите на насилието ще спомогне за спасяването на много потенциални жертви.

Автор: Наско Николаев Малинов, студент в V курс, спец. „Право“, Юридически факултет, 

Университет за национално и световно стопанство, гр. София   email: nmalinov@abv.bg

---

[1] Виж: „Над 2 200 жертви на насилие са потърсили помощ по време на пандемията“. Available at: https://bnr.bg/vidin/post/101424740 in 19.02.2021г.

[2] ДВ, бр. 102 от 2009 г., в сила от 22.12.2009 г., с последно изм. това от ДВ. бр. 101 от 27.12.2019г. ³ Както правилно отбелязва Решение № 6555 от 25.04.2018 на Сливенски окръжен съд: „Би могло да се стигне до автономна проява на „полицейщина“ в житейския смисъл, което определено не е в хармония нито с целта, нито с духа на закона.“

[3] В насока, когато съдът решава въпроса относно родителските права и взема предвид издадената заповед за защита на жертвата (най-често съпругата) срещу насилника (най-често съпругът). В тази връзка: Решение № 3257/12.10.2010г. по гр.д. № 11873/2010г. на ХХ състав на Варненски районен съд и по-късно потвърдено с Решение на Варненски окръжен съд; Решение № 59/29.01.2018г. по гр.д. № 6555/17г. на Сливенски районен съд и по-късно потвърдено изцяло от Сливенски окръжен съд и др.   

[4] Целта на живия родител, на когото са отнети родителските права върху малолетното лице и което е настанено при живите роднини на починалия родител, е връщане на родителските права чрез издаване на множество заповеди за защита срещу всички членове на семейството. Така например: Решение по гр.д. № 18202/05.01.2021г. на Софийски районен съд, където майката на дете, дадено за отглеждане на негова първа братовчедка завежда няколко дела срещу членовете на семейството (баба, дядо, леля, чичо, братовчеди) с цел детето да бъде върнато на майката. Същата води и други по вид дела, всяко с различен предмет. Съдът правилно отхвърля жалбата на майката като събира и проверява целия материал по делото с оглед интереса на детето. Решението е обжалвано и все още е висящо пред СГС към 22.03.2021г. 

[5] Така Определение № 375/27.09.2016 г. по ч. гр. д. № 3757/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., Решение №

[6] /29.06.2016 г. по гр. д. № 14596/2015 г. на І брачен въззивен състав на СГС

[7] Съгласно чл. 2 от ЗЗДН, домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство.

Такава е и идеята на редица чуждестранни актове като: Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, Конвенцията на ООН против изтезанията и друго жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание, Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените, Конвенцията за правата на детето на ООН и Факултативния протокол към нея, Конвенция на съвета на Европа за закрила на децата срещу сексуална експлоатация и сексуално насилие, Регламент (ЕС) №606/2013 относно възможното признаване на мерки за осигуряване на защита по граждански дела, в сила от 11.01.2015 г., Директива 2011/99/ЕС относно европейската заповед за защита, която държавите членки трябваше да въведат във вътрешното си законодателство до 2015 г., Закон за европейската заповед за защита и много други. Особено важна е и  практиката на ЕСПЧ – „Опуз срещу Турция“,  жалба №33401/02, решение от 9 юни 2009, „Е.С. и други срещу Словакия“, жалба №8227/04, решение от 15 септември 2009, „А. срещу Хърватия“, жалба № 55164/08, решение от 14 октомври 2010, „Еремия и други срещу Република Молдова“, жалба № 3564/11, решение от 28 май 2013, „Бевакуа и С. срещу България“, жалба № 71127/01, решение от 12 септември 2008 и други. 

[8] Тълкувателно решение № 2 от 2019 г. по т.д. № 2 от 2019г. на ОСГК на ВКС, постановено на 25.11.2020г. прие, че действаща мярка срещу домашно насилие не е пречка пак да се иска защита срещу нов акт на домашно насилие, следващ по време издадена в полза на същото пострадало лице заповед за защита по чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, с която спрямо същия ответник/извършител е наложена мярка по чл. 5 ЗЗДН, чийто срок не е изтекъл.

[9] Тя следва да бъде писмена и да съдържа имената, адреса и единния граждански номер на молителя, адреса на дирекция „Социално подпомагане“, в случай че пострадалото лице не може или не желае да разкрие постоянния или настоящия си адрес, то може да посочи друг адрес, имената и настоящия адрес на извършителя или друг адрес, на който може да бъде призован, включително телефон и факс, данни за семейната, родствената или фактическата връзка между пострадалото лице и извършителя, датата, мястото, начина и други факти и обстоятелства за извършеното домашно насилие, както и подпис. ¹¹ Съобразно чл. 12, респ. чл. 18, ал. 4 ЗЗДН при наличие на предпоставките в чл. 14 ЗЗДН: не по-късно от един месец, като заедно с призовката и преписа от молбата с приложенията съобщава на ответника задължението му за представяне на доказателства.

[10] т.е. брат, сестра или лице, което е в родство по права линия (съгласно разпоредбите на СК) с пострадалото лице както и директора на дирекция „Социално подпомагане“, когато пострадалото лице е непълнолетно, поставено е под запрещение или е с увреждания

[11] В този смисъл са Решение № 500/13.04.2010 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 641/2010 г. на 14 гр. с., Решение № 4396/14.07.2011 г. на СГС по гр. д. № 6175/2011 г., ГО, ІІ в, брачен състав и Решение № 403/10.03.2009 г. на ОС- Пловдив по в. гр. д. № 410/2009 г.

[12] Така например: Определение № 247 от 24.04.2014 г. по гр. д. № 130/2014 г. на Районен съд – Балчик; Определение № 1129 от 26.01.2016 г. по гр. д. № 16473/2015 г. на Районен съд – Варна; Определение № 121 от 04.08.2015 г. по гр. д. № 310/2015 г. на Районен съд – Пирдоп; Определение № от 10.06.2014 г. по гр. д. № 2990/2014 г. на Районен съд – Перник

[13] Виж § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН

[14] Сталев, Ж. Българско гражданско процесуално право, С., 2020г., стр. 211, стр. 681 и сл. 

[15] Посочените по-горе: Определение № 247 от 24.04.2014 г. по гр. д. № 130/2014 г. на Районен съд – Балчик; Определение № 1129 от 26.01.2016 г. по гр. д. № 16473/2015 г. на Районен съд – Варна; Определение № 121 от 04.08.2015 г. по гр. д. № 310/2015 г. на Районен съд – Пирдоп; Определение № от 10.06.2014 г. по гр. д. № 2990/2014 г. на Районен съд – Перник

[16] Определение №776 на ОС – гр. Пазарджик, 01.11.2013 г., в което: „Съдът неправилно е прекратил производството спрямо него поради липса на представена декларация по чл.9, ал.3 ЗЗДН“

[17] Така на обратното становище: „Домашното насилие като правопораждащ юридически факт и неговото доказване в производството по Закона за защита от домашното насилие“ –  гл. ас. д-р Венцислав Петров, Национална конференция „Законът на правото или правото на закона“, сборник на НБУ, 15.10.2015г., стр.

[18]

[19] Решение № от 17.11.2014 г. по гр. д. № 4414/2014 г. на РС – София; Решение № 1104 от 17.02.2015 г. по в. гр. д. № 11971/2014 г. на Софийски градски съд 

[20] „Домашното насилие като правопораждащ юридически факт и неговото доказване в производството по Закона за защита от домашното насилие“ –  гл. ас. д-р Венцислав Петров, Национална конференция „Законът на правото или правото на закона“, НБУ, 15.10.2015г., стр. 244 и сл.

[21] Така например: Решение № 260098 от 26.11.2020 г. по гр. д. № 848/2020 г. РС – Карлово, където ответникът представя доказателство – закупен самолетен билет, от който е видно, че лицето е било в

[22] Аile koruma hukuku, сега Закон за защита на семейството и превенция срещу насилието срещу жени, както и Правилник към него по прилагането му (Sayili ailenin korunmasi ve kadina karşi şiddetin önlenmesine dair kanuna ilişkin uygulama yönetmeliği)

[23] Bevacqua and S. v. Bulgaria, no. 71127/01, § 65, 12 юни 2008 г. и др. изброени в препратка 7, стр. 2